Smart Future Smart Future

Неравенството е най-сериозният проблем на ХХI век

Capture

 

Проф. Недялкова, вие сте сред водещите изследователи на социалните ефекти от глобализацията. Според множество изследвания през 2016 в света ще има по-изразено социално неравенство, отколкото когато и да било в историята на цивилизацията. Колко сериозен проблем е това? И има ли решение?

  1. Неравенството е най-сериозният проблем на човечеството. Той акумулира в себе си именно вредите от глобализацията. Като резултат от редица прояви на асиметрия и деформации, социално-икономическото неравенство на планетата непрекъснато расте.  В 21 век констатираме, че средните доходи на човек в 20 от най-богатите държави превишават 37 пъти доходите в 20 от бедните държави.  По оценка на аналитиците на програмите на ООН съвкупното богатство на 225 богаташи на планетата превишава 1 трилион долара, което се равнява на годишния доход на 2.5 милиона бедни, които съставляват 47% от населението на земята.  Общото състояние на трима богати на планетата превишава съвкупния БВП на 48 от най-слабо развитите държави. Но вредата далеч не е само в застрашително разтварящата се ножица между бедни и богати. Става дума от една страна за планетарното разрастване на явлението, а от друга страна за производните му влияния върху всички останали сфери на общественото развитие.

До края на 20 век бедността беше проблем на отделните страни. Включването на всички страни в световната икономическа система направи неравенството и бедността световен проблем. Това е основание да се тревожим за бързите темпове, с които Европа догонва Америка по нива на неравенството и проявява търпимост към всички явни и неявни инструменти за задълбочаването му.  За съжаление, глобализацията действа като мултипликатор на неравенството.

Негативните ефекти са преди всичко за икономиката и за равния достъп на  всички до обществените блага. Икономика, в която болшинството от хората са свили потреблението си до критичния минимум, не може да се развива устойчиво. Към причините за това добавяме и обезсърчаващото влияние върху мотивацията на хората на норми, правила и политики, създадени в полза на монополите, на олигарсите или наложени от други групи лобистки интереси.Чувството за несправедливост, за безпомощност пред властта на парите отчуждава хората на наемния труд от формално огласените колективни цели и обществени интереси. Следват загуба на доверие в институциие,  отказ от съпричастност,  нарастваща престъпност,   неуправляемост на обществените процеси. А това е другото лице на дезинтеграцията на общностите и възникването на нови, в които  интересите доминират над ценности и идентичност.

Не следва да пренебрегваме и факта, че тези процеси съвпаднаха с края на индустриалната ера, а прехода към постиндустриалната модерност отново не беше еднакво в полза на всички. Ускорената  деиндустриализация в повечето страни направи ненужни не малко от преките производители на материални блага. Непроизводствената икономика стана доминанта на постиндустриалната икономика. Увеличи се предпочитанието към интелектуалните вложения в производството на блага. Неимоверно се разшири и тотално се глобализира финансово-кредитната система. Формулата на общественото възпроизводство пари-стока-пари прим /п – с – п` / се замени с много по бързо оборотната и по-доходна формула – пари – от тях повече пари / п – п`/  на базата само на финансови продукти и борсови операции. Нека се опитаме да си представим колко хора станаха излишни заради отпадане на стоката като източник на доход и за колко хора остана достъпна новата формула за забогатяване. Взривоопасната вълна от задаващо се неравенство хвърли света в друга тежка схватка – между желанието за регулация и контрол и стремежа към пълна пазарна свобода. Трябва да признаем, че и в тази битка победиха богатството и парите. Но нека си дадем сметка, че светът плати и продължава да плаща висока социална цена за това.  Към факторите за социално неравенство се добавиха и провалите на свободния пазар. Неравенството беше допълнително катализирано най-малко от четири неща:

  • Невъзможност да се осигурят на населението необходимите обществени блага, до които следва всички да имат достъп.
  • Невъзможност да се осигури на обществото оптимално използване на общите ресурси;
  • Размиване на отговорността за негативните последици от редица дейности на пазарните играчи;
  • Заблудите на теориите за съвършената конкуренция – на практика невидиматаръка на Адам Смит се задвижва от монополи и олигополи, от картелни споразумения, от финансови акули. А антимонополната икономическа политика остана все така безадресна и празнословна.

Това роди редица други опасности от антисоциална насоченост на икономическото развитие. Устойчивостта на традиционната класова структура на обществото беше вече нарушена. Налице е тенденция за ерозия на средната класа, като следствие от силно обезценения масов индустриален труд. Вместо това се формираха нови и нови автономни и затворени слоеве и групи, които генерират свои, специфични субкултури.

Така глобализацията, заедно с революционните промени в технологиите усили социалните контрасти и генерира нови рискове. Тези рискове са преди всичко за човека, за начина му на живот и неговата реализация.

Има ли решение?  Тук ще цитирам Джоузеф Стиглиц. .„Въпросът не е дали можем да си позволим да направим нещо повече относно неравенството, а дали можем да си позволим да не правим нищо повече.“ На този етап е илюзия да говорим за премахване на неравенството. Но ако все пак го осъзнаем не като предопределеност, а като избор, като допусната подвластност на тесен кръг интереси, можем да търсим начини за неговото намаляване. Най-трудно ще бъде именно за този тесен кръг преуспяващи да осъзнаят, че се движат по улица без изход и рано или късно успехът им отново ще зависи от тези, които днес са изхвърлени и потопени в манталитета на социалното изключване. Нека си помислят как ще извадят от спиралата на неравенството нужния им човешки капитал, ако днес са го лишили от възможности за образование, за здравеопазване, за достоен живот. Ще повторя, че проблемът е глобален, а значи и дефицитът на човешки капитал е глобален. Следователно да се разчита на внос или на изкуствена интеграция на изключените от други общества е също такава илюзия, каквато са единичните или некоординирани действия за социално отговорно предприемачество.

  1. Много анализатори предвиждат, че в съвсем близкото бъдеще почти целият неквалифициран труд ще се върши от роботи, от изкуствен интелект. Тогава шансове за благополучие ще имат само страните, които наблягат на високата квалификация и на научно-развойната дейност. Може ли България да бъде такава страна?

Отговорът на този въпрос може да се потърси единствено в контекста на тенденциите и направленията за развитие на световната икономика. Преди да се оставим в ръцете на роботите, трябва да помислим готови ли сме за другите неща, които вече се случават. За какво говорим ?

Развитието на международната икономика като цяло изпреварва по темпове развитието на производството в отделните страни. Укрепват междунардинте икономически връзки и расте взаимозависимостта между страните, регионите и стопанските субекти. Рязко нараства ролята на интернационалната компонента на всички звена на общественото възпроизводство.  Ние сме част от тази действетелност и ако не успеем да се впишем в тези процеси, преди роботите друг ще ни затвори пътя към благополучието.

На следващо място икономическият ръст е тясно преплетен с      иновационното развитие, със  трансформации които са неизбежни. Расте диференциацията между високотехнологичните производства и останалите сектори на икономиката. На преден план излизат нови фактори на производството- нематериалните активи – марка, лицензи, клиенти. Особено важен става показателят «наукоемкост». Човешкият фактор се превръща в капитал на база образование, компетентност, комуникационни умения.

Днес глобалната предприемаческа класа има нови характеристики. Това са бизнесмени, специалисти и квалифицирани работници, от тези професии и сектори на икономиката, които интензивно се развиват в глобални мрежи,  оперират на глобален пазар, ползват високите технологии.

Към тази прослойка могат да се причислят хора, които са имали възможност да инвестират в доброто си образование и квалификация, които владеят езици, могат да пътуват свободно и т.н. Така имуществената поляризация се допълва от различия н образователно равнище на гражданите и тяхните творчески способности. Факторът богатство, отстъпва своето място на фактора статус, принадлежност към висшите степени на йерархията. Основна ценност стават способностите на човека да се реализира в новите интелектуални технологии. Затова все по-често се говори се за възникването на нов, глобален елит, за избор от всяка страна на област на развитие, която й гарантира лидиращи глобални позиции .

Може ли България да бъде такава страна – да може, ако не пропусне шанса си своевременно да заяви избора на своята интелигентна специализация и да дефинира като национален приоритет създаването на благоприятна среда, в която резултатно ще си взаимодействат бизнеса, образованието, науката и властите.  Ако това не се случи можем да очакваме да се отключи и другия симптом на неравенството-  професионалния стрес, изразяващ се в несигурност в професионалните умения и възможности за реализация, липса на ясна ориентация при избор на професия, бързо остаряване на знанието и уменията, липса на нагласи за придобиване на нови умения за нови работни места. Това ще ни вкара в следвщата спирала на неравенството – трудова миграция. А последиците от нея най-кратко могат да бъдат определени като
етнокултурна стратификация.
Сиреч – нов източник на социално неравенство породен от това, че:

  • Манталитетът, религиозните и ценностни нагласи на емигрантите съществено се различават от тези на приемащата ги страна;
  • Съществуват сериозни различия в цената на труда и възможностите за кариерно развитие;
  • Срещу идеите за мултикултурализъм застават сериозни различия в икономически предпочитания, модели на поведение, езикови бариери;
  • Между различните етнически групи възникват конфликти и противоречия, които на свой ред заплашват социалната стабилност.
  1. В много от най-развитите страни по света университетите играят двойната роля на образователни и научни центрове. Доколко това може да се каже за висшите училища у нас?

Ще си позволя да Ви коригирам. Не мисля, че образованието и науката са две самостоятелни роли на университетите. Те са по-скоро една роля, или още по-точно една мисия – да се превърнат знанията и уменията в реална производителна сила. Ако у нас нещата в това направление не стоят особено добре, това може би е плод именно на дългогодишните внушения, че институтите правят наука, а университетите я преподават. И ако едните не работят качествено, другите са вече обречени на неуспех. Заявката на обществото днес е друга, а и законово тази възможност е предоставена в много голяма степен. Скоростта, с която се развива науката и нейното приложение в бизнеса не ни позволяват да разделяме двата процеса. Затова считам, че най-резултатно е обучението базирано на изследвания, реалното участие на обучаемите в иновационните процеси, в генерирането на нови идеи и предприемачески проекти. Защо не се случават нещата точно така – защото от една страна бизнесът не е осъзнал наукоемкостта като конкуретно предимство и не е станал системен заявител на иновационни решения, а от друга страна университетите не са поставени в зависимост от характера и обема на изследователската си дейност.В крайна сметка става дума отново за среща на търсене и предлагане.

  1. Ако погледнете назад, какви грешки бяха допуснати в хода на прословутата образователна реформа? Кои от тях все още могат да бъдат поправени?

Грешката е една и тя се повтаря във времето.    Липсата а ясна визия от къде тръгваме и къде искаме да стигнем. Всяка реформа има смисъл когато не е самоцел, а е инструмент за адаптиране на системата към предизвикателствата на средата и решаване на проблемите на обществото. В този смисъл реформата във висшето образование следва да бъде ориентирана към решаването на системните му проблеми. А те са онези, които му пречат да се  наложи  наистина като приоритет за постигане на  интелигентна специализация и развитие на държавата ни. За съжаление механичното повтаряне на думата реформа, ей така „без цел и посока“ натовари този процес с популизъм и политически идеологеми. Фразата „Образованието- приоритет на нацията“  стана дежурно клише на предизборните платформи и обещания. Но за сега всичко спира до тук и следва мимикрия на реформи, които на практика застълбяват статуквото. Печалившите ходове според мен следва да се търсят в няколко направления:

  1. Постигане на баланс между структурата и профила на системата за висше образование с дългосрочната визия за развитието на икономиката и останалите сфери на обществото. Интелигентната специализация изисква активност от долу на горе за определяне на приоритетите за бъдещо развитие на местните структури, за изграждане на уникалния икономически и социален образ на градовете и регионите. Неразделна част от това е децентрализацията на инициативата за изграждане на адекватен образователен и научен капацитет, гарантиращ креативна и иновативна икономика.
  2. Решителна промяна на модела на взаимодействие между образованието, бизнеса и властите. Това са отношения, които не могат да се решават само на добра воля и по субективно осмотрение. Промяната ще дойде от благоприятната нормативна среда, която насърчава тези процеси и гарантира признаване на тази безценна инвестиция и нейната възвръщаемост в средно срочна перспектива. Нужна е промяна и на моделите за партньорство. Добра практика в това отношение са образователните консорциуми и клъстерите на компетентност, които могат да предложат комплексно изпълнение на заявката на работодателите.
  3. Установяване на нови критерии за съотношението регурация и академична автономия. Системата на висшето образование е между най-инерционно регулиранете системи. Ежегодно нараства държавната регулация на чисто технологични и административно бюрократичните страни от дейността. Разрешителният режим тежко изкушава все още чиновника, а се изтърват от внимание същностни, системни въпроси.
  4. Постигане на разумен и реалистичен баланс между публични и частни инвестиции в образованието. Явно бюджетът в момента е с ограничени възможности да отдели достатъчно ресурси за образование и наука, изходът е в това да се насърчи частното предприемачество, да се стимулира публично-частното партньорство. Какво ни пречи да го направим освен липса на разбиране и добра воля?
  5. Законът за висшето образование е поправян близо 50 пъти. Смятате ли, че в сегашния му вид той съответства на съвременните нужди? У нас често проблемите идват не от текстовете в самите закони, а от начина, по който се прилагат…

За съжаление е точно така. Мимикрията за реформи продължава като мимикрия на законотворчеството. Действащият в момента ЗВО е претърпял до момента близо  50 изменения, допълнения и поправки. Всички те решават отделни, частни въпроси, за да не кажем интереси  на отделни университети или хора. Нали не си представяме, че такъв закон може да съхрани своята монолитна конструкция и логика. От друга страна Законът продължава да страда от прекалена обстоятелственост, обвързване с излишни цифрови измерители за дейността, детайлна регламентация на процедури и т.н. Прочетен в контекста на времето, в което живеем законът лъха на чиновнически страх от всяка възможна креативност и предприемачество. Животът е доказал, че закон, който се опитва да реши всичко, на практика изтърва най-важното. Но нека отбележим, че специалният закон за образованието е много важен, но далеч не е единствен нормативен акт, който  касае развитието на образованието. Подобряването на  средата, в която функционира образованието  следва да е предмет на много други закони и разпоредби. За последните 10 години, това образование, което афишираме като приоритет на нацията, беше лишено от минимални преференции, които имаше през 14 други закони. А именно тези преференции насърчаваха академичната издателска дейност, дейности обслужващи основните, социални програми за студентите и т.н. Не зная дали скоро ще имаме нов закон за висшето образование, но съм убедена, че час по-скоро трябва да променим отношението си към образованието и грижата за него, като фактор за излизане от кризата ,съхраняване и умножаване на най-ценния ресурс на обществото – човешкия капитал.

  1. Говорите за възможна роля на българските университети в борбата с демографския срив. Какво имате предвид? Какви са шансовете на нашите висши училища на международно ниво?

 

Ако се подадем на инерцията образованието да следва демографските тенденции, ще допуснем грешки, заради които само след няколко години ще плачем, че сме съсипали поредния отрасъл. Декапитализацията на образователната система е най-голямата заплаха към момента. Необходими са практически, бързи действия, за да съхраним в тази тежка ситуация образователния и научния капацитет на държавата.

А това може да стане не със закриване на образователни структури, а като създадем необходимите условия българските университети да заработят на глобален терен. Нека погледнeм само междудържавните споразумения и други документи, които държавата ни е подписала през последните 5 години. Обикновено там са посочени мерки за сътрудничество и засилен обмен в редица отрасли, а образованието обикновено е в графата „и други“ и от това не произтича нищо. Светът се бори за преразпределение на образователните пазари, а нас ни няма там. България трябва ясно да дефинира своите конкурентни предимства като образователна дестинация. А там, където те са недостатъчни, да ги създаде и развие, така че страната ни да бъде привлекателна за младите хора от цял свят, а университетите ни гъвкави и свободни да доказват своята конкурентоспособност на международния пазар.  Сега в закона има хиляди препятствия пред това нашите университети да заработят зад граница, да обучават чуждестранни студенти, да изнасят академичен и научен продукт.

  1. Логично буди тревога големият дял на студентите, които веднага след завършването си заминават за чужбина. Но как стои този въпрос при преподавателите? Заплашена ли е образователната система от глад за кадри?

Интернационализацията е част от новата парадигма на образованието. Но и тук проблемите са много.  Те произтичат най-вече от това, че науката и висшето образование работят в неблагоприятна среда – както вътрешна, така и външна. В момента образованието понася едновременно ударите на насложилите се една върху друга три кризи – икономическа, финансова и демографска. Наред с това не можем да отминем и ежедневните констатации за наличие на тежки функционално-генеративни проблеми в обществото, които сриват ценностната значимост не само на образованието, а и на самия труд. Мотивите за постигане на успех на база личностно усъвършенстване, квалификация и богат набор от умения в не една социални групи отстъпват пред търсенето на бърза и лесна печалба,  или пред премирението да се живее от социални помощи. И тъй като тези проблеми касаят дори не само Европа, а света, се появява и още едно предизвикателство – жестоката международна конкуренция за геополитическо преразпределение на значимите образователни центрове. Държавите започнаха да се напреварват в предлагането на екстри, които да ги налагат като предпочитана образователна дестинация. А вътре в страната университетите занижават с всеки ден критериите за прием на студенти, на цената на странни компромиси за качество и цени водят борба за бройки студенти и държавни  субсидии.  Ако младите хора продължават да гледат към университети в Европа и зад Океана, то това е не толкова заради различното качество на образованието, а заради очакваната след това реализация в тези държави. Изкушава ги възможността за стаж в престижни и успяващи бизнеси, изкушават ги  гарантираните форми за кариерно развитие, престижното ниво на стартово възнаграждение. Затова колкото нелицеприятни са данните за заминаващите да учат в чужбина, още по-тревожни са данните за това, колко от тези млади хора се завръщат след това в страната ни. Ако добавим и цифрата на завършилите унас, които веднага заминават на работа в чужбина – явно място за тревога има, но да се калкулира това като грях само на системата за висше обаразование, ще бъде поредната неточна и непълна диагноза. Подобни процеси текат и при университетските преподаватели. Убедени в своята конвертируемост, в избора си на място за реализация, те дават предимство на социалния статус, измерен със заплащане, възможности за кариерно развитие, обществена оценка за значимостта на техния труд. Виждаме как в съседни нам държави ежедневно се откриват нови университети, наливат се в тях много ресурси, гарантират се на старта конкурентни предимства. Основният им дефицит е на квалифицирани преподавателски кадри. И за това, те вече прибягват към привличане на такива от добре функциониращи, престижни чужди университети. Едва ли трябва да доказваме повече, че и в този случай сме от онеправданата страна. Страхувам се, че ако не се вземат бързи мерки за издигане на социалния статус на университетските преподаватели, те ще последват примера на медици, инженери, дейци на културата.

  1. От години медиите неуморно цитират оплакванията на бизнеса, че университетите не подготвят необходимите кадри и няма директна връзка между предлагането и потребностите. Доколко това е така? И само при университетите ли е проблемът?

Поставяте много важен и много болен за българското общество въпрос. На първо място е въпросът до колко  съществуващият пазар на труда е и може да бъде индикатор за потребностите от образование. В момента имаме един аморфен пазар на труда с характеристики, които са типични за условията на криза и решения, които кърпят положението. От друга страна българският пазар на труда с всеки изминал ден става все по-непрестижна част от европейския и световен пазар на труда –по цена на труда, условия за кариерно израстване, отраслова структура и т н.  От такъв пазар трудно могат да се извлекат някакви изводи за тенденции и заявки към образователната система.  А заявката към образованието следва да отразява търсенето след 4-5 години. За съжаление самият бизнес в момента е достатъчно объркан, в режим на оцеляване и  без ясна визия за развитие, дори в краткосрочна перспектива. В такава ситуация би следвало да очакваме държавата ясно и еднозначно да заяви структурните си приоритети, но за съжаление и това не се случва.

Проведено наскоро изследване за мотивите на младите хора при избор на професия много тревожно потвърждава казаното от мен. Над 60% от младите хора избират специалност, с която ще могат бързо и успешно да се реализират в чужбина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Tuesday February 2nd, 2016

0 responses on "Неравенството е най-сериозният проблем на ХХI век"

Leave a Message