Зигмунт Бауман: Социалните медии са капан

Роденият в Полша Зигмунт Бауман, водещо име в социологията, е скептичен към възможностите за политическа промяна. Съвсем скоро Бауман навърши 90 години и едно малкото му пътувания извън Лийдс, където живее, е в северната част на Испания, за да присъства на събитие на Движението на възмутените, обявило се срещу остеритета и икономическото status quo в Испания. В края на 90-те години Зигмунт Бауман развива теорията си за втечнената модерност (liquid modernity). Това е нашата съвременност, в която всички споразумения и договорености са временни, мимолетни и валидни само до второ нареждане. Песимистичните му възгледи за света могат да бъдат прочетени и в книгата му «Дали богатството на малцината помага на всички останали?» Там Бауман анализира цената, която плаща светът за неолибералната революция, започнала през 80-те години. Според него от богатството не  се възползва обществото, а само избраните. В последната му книга «Морална слепота», написана в съавторство с Леонидас Донскис, двамата предупреждават за все по-големия разпад на общността за сметка на един все по-индивидуалистичен свят.

В интервю за най-големия испански ежедневник El País, Бауман казва, че е песимистичен за бъдещето на обществото и че политиката се е провалила в това да изпълни очакванията на хората.  Бауман говори и за социалните медии като капан, в който потребителите се заключват в собствена комфортна зона, където чуват само своя глас.

Зигмунт Бауман е роден през 1925 г. в Познан, Полша. По време на германската инвазия през 1939 г., семейството му бяга в Съветския съюз. През 1968 г. Бауман е изключен от Комунистическата партия с още хиляди евреи в резултат на Шестдневната война и е принуден да напусне поста си на учител. Тогава заминава за Обединеното кралство и започва да преподава в Университета на Лийдс. Живее и работи там до ден-днешен.

Описвате неравенството като „метастаза“.  Под заплаха ли е демокрацията?

Това, което се случва сега може да бъде описано като криза на демокрацията, колапс в доверието, както и вяра, че нашите политически лидери са не просто корумпирани или глупави, а неспособни. Действието изисква сила, за да можеш да правиш нещо. Имаме нужда от политика, която е способна да решава какво е нужно да се направи и да го прави. Но бракът между властта и политиката в ръцете на националните държави приключи. Властта беше глобализирана, но политиката е локална, както е била и преди. Политиката сама си отряза ръцете. Хората вече не вярват в демократичната система, защото тя не спазва обещанията си. Виждаме всичко това с мигрантската криза: това е глобален феномен, въпреки това, ние реагираме ограничено. Нашите демократични институции не са направени така, че да се справят със ситуации за независимост. Настоящата криза на демокрацията е криза на демократичните институции.

В коя посока между свободата и сигурността се движи махалото в момента?

Това са две ценности, които са ужасно сложни, за да бъдат съгласувани заедно. Ако искате повече сигурност, ще трябва да отстъпите определено количество свобода. Ако искате повече свобода, ще трябва да отстъпите част от сигурността. Тази дилема ще продължи винаги. Преди 40 години ние вярвахме, че свободата е триумфирала и започнахме оргията на консуматорството. Всичко изглеждаше възможно, когато можеш да взимаш пари назаем: коли, апартаменти… просто плащаш за тях по-късно. Алармата за пробуждане през 2008 г. беше горчива, когато кредитите пресъхнаха. Катастрофата, социалният колапс, които последваха, нанесоха тежък удар върху средната класа, като я плъзнаха в несигурна ситуация. Ситуация, в която на хората им остава само да мислят, дали компанията им ще се слее с друга и дали ще бъдат уволнени. Те дори не знаят, дали това, което са купили, им принадлежи. Конфликтът вече не е между класите, а между самите индивиди и обществото. Всичко това не просто е липса на сигурност, но и липса на свобода.

Казвате, че прогресът е мит, защото хората вече не вярват, че бъдещето ще е по-добро от миналото.

В момента сме в период на безвластие. Намираме се между миналото, в което имахме увереност и настоящето, когато старите начини на правене на неща вече не работят. И не знаем от какво ще бъдат заместени. Експериментираме с всякакви нови начини на правене на всичко. Испания се опита да постави под въпрос състоянието на държавата чрез протестните движения през май 2011 г., когато хората превзеха публичните пространства, заявявайки позициите си и се опитаха да заместят парламентарните процедури с някакъв вид директна демокрация. Това не продължи дълго. Политиките на строги икономии ще продължат и никой не би могъл да ги спре, но протестните движения биха могли да бъдат сравнително ефективни в това да се намерят нови пътища, по които да се случват нещата.

Според вас испанското Движение на възмутените и Occupy Wall Street знаят „как да изчистят пътя пред себе си, но не и как да сътворят нещо солидно“.

Хората оставят настрана различията си за момент, когато са на площадите с обща цел. Ако тази цел е негативна и те са ядосани от някого, имат повече шанс за успех. И то така, че да има експлозия от солидарност. Екзплозиите са много силни, но са краткотрайни.

Вие също така казвате, че по природа в цветните коалиции няма място за лидерство.

В тези движения липсват лидери, които могат да оцелеят, но липсват и  лидери, които да обърнат целите си в действия.

В Испания Движението на възмутените помогна да се създадат нови политически сили.

Да се заменя една партия с друга не решава проблема. Проблемът не е, че партиите са грешни, а че те не могат да контролират нещата. Проблемите на Испания са част от глобален проблем. Грешка е да се мисли, че можете да разрешите нередностите си вътрешно.

Какво мислите за каталунския проект за независимост?

Мисля, че все още следваме принципите на Версай, където идеята е всеки народ да има правото на самоуправление. Но това е само фикция в днешния свят, в който вече няма хомогенни територии. Днес всяко общество е колекция от диаспори. Хората се присъединяват към общества, към които са лоялни и плащат данъци, но в същото време те не искат да отстъпват идентичността си. Връзката между това къде живееш и идентичността се разкъса. Ситуацията в Каталуния, както и тази в Шотландия или Ломбардия е противоречие между племенната идентичност и гражданството. Те са европейци, но не искат да говорят с Брюксел през Мадрид, а през Барселона. Същата логика се очертава във всяка страна. Все още следваме същите принципи, установени в края на Първата световна война, но от тогава светът много се е променил.

Скептичен сте по отношение на начина, по който хората протестират в социалните медии, така нареченият „активизъм от креслото“, казвате, че интернет замества интелектуалните ни изисквания с евтино забавление. В тази връзка бихте ли се съгласили, че социалните медии са новият опиум на народа?

Въпросът за идентичността се променя. От нещо с което си роден, сега вече си поставен пред задачата да създадеш своята собствена общност и идентичност. Това, което могат да създадат социалните мрежи е заместител. Разликата между общност и мрежа е, че ти принадлежиш на общността, а мрежата принадлежи на самия теб. Така чувстваш, че притежаваш контрол. Ако искаш можеш да добавиш приятели и да ги изтриеш, ако пожелаеш. Ти контролираш важните хора, с които се свързваш. В резултат на това хората се чувстват малко по-добре, защото самотата и отхвърлянето са най-големите страхове на нашето индивидуалистично време. Но е толкова лесно да добавяш и триеш приятели в интернет, че не успяваш да научиш истинските социални умения, които са ти нужни, когато излезеш на улицата, когато отидеш на работа, когато намериш хора, с които да завържеш разговор. Папа Франциск, който е страхотен човек, даде първото си интервю, след като беше избран, на италианския журналист Еудженио Скалфари, популярен с това, че се е самопровъзгласил за атеист. Това е знак: истинският диалог не е в това да си приказваш само с хора, които вярват в същите неща като теб. Социалните медии не ни учат на диалог, защото там е много лесно да избягаш от противоречията. Но повечето хора използват социалните медии не за да се обединят, не за да отворят хоризонтите по-широко, а точно обратното – за да си оформят собствена зона на комфорт, където единствените звуци, които чуват е ехото на собствения си глас, където нещата, които виждат, са отраженията на собствените им лица. Социалните медии са много полезни, те предлагат удоволствия, но са и капан.

Източник: El País