Наказването според българското наказателно право през призмата на (не)равенството

проф. д-р Лазар Груев

Снимка: legalworld.bg

Равенството на всички граждани пред закона е фундаментален принцип в съвременния свят, без който е немислима идеята за правова държава и върховенство на закона. В Република България той е закрепен  по категоричен начин в чл. 6 от Конституцията, съгласно който:
(1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

В областта на наказателното право тясно свързан с него е принципът за справедливост. Справедливостта е основно начало, обобщаващ, всепроникващ принцип, без който наказателното право губи своя смисъл, изпразва се от съдържание и фактически става безполезно.

Равенството на гражданите и справедливостта, които са неотменимо свързани, са в основата на процеса по наказване на виновно извършилия престъпление. В тази връзка, най-напред, следва да се отбележи една характерна особеност (и същевременно достижение) на българското наказателно право. Става дума за изцяло реализираната кодификация. Това ще рече, че извън Наказателния кодекс няма други закони, които да съдържат състави на престъпления. Това (поне на теория) позволява на законодателя да запази еднаква (равна) мяра, йерархически да структурира отделните състави съобразно степента на обществена опасност и да предвиди съответни на тежестта санкции, съобразявайки логиката на закона като цяло. С други думи, кодификацията на наказателноправните норми е една от гаранциите за съблюдаване принципа на равенство на гражданите – от една страна и този на справедливостта – от друга. Тези основополагащи принципи „пронизват“ като червена нишка Наказателно-процесуалния кодекс и са в основата на процеса при реализиране на наказателната отговорност.

Наказателната отговорност се реализира чрез наказването на виновния за осъществяването на престъпление. Ето защо – и то е обяснимо – всички, без изключение, свързват наказателното право с наказване. Това е първата, неотменима реакция на всеки, когато се поставят въпроси, свързани с този клон на действащото право. И това, вероятно, е нормално. В съзнанието на хората наказателното право е санкционно, неговата задача, според тях, е единствено да накаже виновния и при това – колкото е възможно по-строго. В последните години, почти неотменно и без значение от вида мнозинство, парламентът ожесточава санкциите за отделни престъпления, реагирайки по този елементарен начин на „обществените очаквания“, без да си зададе, и което е по-важното – без да си отговори на въпроса това ли е единствената възможност за да се подобри ефективността на наказателното право и се реализират на практика неговите основни принципи, съдейства ли тя за наистина ефективна борба с престъпността, постигат ли се целите на закона, усеща ли обществото промяна към успокояване и намаляване на престъпността. За мен това са риторични въпроси и категорично и единствено верния отговор е „не“.

Сбъркан е подходът и въобще отношението към темата. Тя се принизява единствено до дискусия относно необходимостта от все по-засилваща се репресия, робува се на фетиши и се борави с твърде остарели „мантри“. Илюзия е, че единствено по-тежкото наказание е панацеята, която ще реши многобройните проблеми, че ще възпре потенциалните извършители или пък – че ще удовлетвори засегнатите и ще им донесе чувство за справедливост.

Проблемът е много по-сложен и във всички случаи – комплексен. За мен той включва най-напред изясняване на целта, която обществото следва да постигне чрез наказването на престъпника. Когато тази цел е формулирана и разбираема (приемлива) за хората, следва да се оценят, детайлно проучат и характеризират средствата за нейното постигане. На тази база ще е необходимо по-нататък да се формулира цялостно системата от възможни санкционни последици и очертаят начините за прилагането им (поотделно или кумулативно).

Това ще бъде темата на настоящата разработка.

Изглежда за мен тя е вечна, защото ме преследва от много години. Твърде рано осъзнах, че проблемът за наказването според наказателното право е подценяван и то още при преподаването в университета, при разработката му в специализираните издания, но което е най-страшно – при правоприлагането. Усилията – в по-голямата си част – са насочени преди всичко към престъплението, неговата характеристика и отношението му към другите правонарушения. Определянето на санкцията се счита за по-лесен и едва ли не – последващ въпрос, който – така или иначе – след като в закона са очертани границите, ще намери своето задоволително разрешение без особени усилия. Грешка.

Наказването е прогноза. И нейната точност е от изключителна важност, защото грешка в този процес води до лавинообразно натрупване на проблеми, до спирала без край и всъщност обезмисля усилията на много, свързани по веригата, хора. Тази прогноза е свързана най-напред с лицето, виновно извършило престъпление, но наред с това (не казвам „след това“) и с бъдещето на обществото и неговото „здраве“.

Точността на прогнозата е пряко свързана с поставянето на точна диагноза. Защото никога не бива да се забравя, че винаги се наказва конкретен, отделен човек, а не просто статистически усреднен престъпник. Че наказването трябва да направи опит да повлияе именно на конкретен човек, на индивид със свои особености. На човек преживял своя живот, формиран от определени индивидуални фактори, довели до престъпване на най-сериозната граница, създадена от обществото, за да очертае позволеното от непозволеното или другояче казано – законосъобразното от престъпното поведение. И да се опита да го върне отсам чертата, да го ресоциализира и даде възможност да изживее остатъка от живата си по правилата, които важат за всички. Че той е третиран както всички останали, че в процеса на наказване е имал равни с другите права в пълен обем. Диагнозата трябва точно да отчете и етапа, нивото и конкретните особености на обществената действителност към този момент, приемливостта на конкретната присъда с оглед възможното ѝ въздействие върху останалите членове на общността, да гарантира, че наложената санкция е справедлива, недискриминационна и като такава се приема от обществото за справедлива.

Ето защо твърдя, че въпросът е комплексен. Той тръгва от сърцевината на наказателното право, от разбирането, че основният метод, чрез който то регулира обществените отношения, е предвиждането и налагането на наказание, когато някой виновно е извършил престъпление. Този въпрос преминава през процеса на определяне вида и особеностите на възможните санкционни последици и завършва с определянето на конкретна реакция по отношение на конкретен човек в конкретна обстановка. В този смисъл, темата има своите корени и основание във философията на наказателното право, докосва се до фундаментални негови принципи (равенство, справедливост); тя има своето съдържание в конкретните, действащи към момента норми в тази област, и своето бъдеще – във възможните, необходими, полезни и целесъобразни промени, така щото в действителност наказателното право да се превърне в необходим и ефективен регулатор на твърде чувствителни обществени отношения.

Но всичко поред.

Някои терминологични уточнения.

Темата е за наказването. Не, няма грешка. За наказването, а не за наказанието единствено. При формулирането ѝ изхождам от разбирането, че наказанието е само една от многото възможни последици, когато е извършено престъпление, може би най-важната, но във всички случаи не единствената. Наказването е процес във времето със свое начало, развитие и край, докато наказанието е мярка за държавна принуда, формулирана статично в закона. За мен е важен този процес като цяло, взаимното проникване и обусловеност на различни фактори и най-вече неговата ефективност, предсказуемост, справедливост и полезност за обществото.

Когато говоря за наказание имам предвид наказанията по наказателния закон, доколкото  с термина наказание се обозначават различни по характера си явления – административно наказание, дисциплинарно наказание и т.н. Когато става дума за някое от тях, то това изрично ще бъде отбелязвано.

Струва ми се особено важно да уточня и понятието „санкционни последици“ така, както го разбирам или поне така, както то ще бъде използвано в следващите страници. За мен то не се ограничава единствено до предвидените в закона наказания и възможните мерки за въздействие, напр. мерките относно непълнолетните извършители по ЗБППМН. Съдържанието му е много по-богато и обхваща редица други възможни и законосъобразни мерки и/или процедури чрез които се  въздейства и реагира по повод виновно извършено престъпление. Само за илюстрация, без тук да навлизам в дълбочина, ще посоча например възможността да се отнеме превозното или преносното средство при осъществена квалифицирана контрабанда, изрично предвидена в чл. 242, ал. 8 НК; възможността изпълнението на наказанието да се отложи условно – чл. 66 и сл. НК и редица други.

Всичко това е важно, защото именно многообразието на различните по характера и съдържанието си санкционни последици е в основата на процеса по наказване на извършителя и именно това богатство на възможните реакции дава на всяка наказателноправна система хоризонт на действие, което би могло много по-точно и което е най-важното – много по-нюансирано – да въздейства на конкретния извършител, т.е. е в пряка връзка с въпроса за ефективността и справедливостта на системата. А той е в основата на това съчинение.

Последователност и комплексност на изследването

Вече беше направено уточнението, че проблемът за наказването е комплексен, което по необходимост предпоставя комплексност при неговото изследване в определена логически структурирана последователност.

Най-напред – и това е естествено – ще трябва да се очертаят основните характеристики на сега действащата система, защото тя е основата, върху която следва да се градят изводите и съответно свързаните с тях предложения. Това ще бъде сторено накратко, доколкото този въпрос, макар и по друго време и при други условия, вече е бил предмет на анализ[1].

Необходимо е по-нататък да се съпостави тази система с примери от чужди законодателства и съответно да се съизмери с критериите, очертани чрез практиката на Съда по правата на човека, доколкото „европейската перспектива“ е онзи мащаб – от една страна, и – коректив – от друга, който никога не бива да изпускаме от погледа си.

На тази основа най-накрая ще бъде логично да се формулират определени предложения, но нека дебело да подчертая – не просто промяна в системата от наказания или мерките за въздействие, а решително и цялостно предложение за промяна на целия комплекс от възможни последствия, свързани и осъществявани от органите на съдебната власт, които – от една страна ще съответстват на съвременните достижения на наказателното право в международен план, а – от друга – ще бъдат съобразени със специфичните наши, български особености и традиции в тази област. Защото самоцелното (copy-paste) привнасяне на чужди модели е отречен подход, който, за съжаление, до сега е носил само беди. Същото, а може би и с по-голяма сила, се отнася и до фрагментарното (поединично) променяне на отделни части на тази сложно структурирана система, като например неудачните опити за промени само в системата от наказания, най-драстичният пример за които е въвеждането и дефинирането на пробацията именно като едно от наказанията по НК. Но за всичко това, при това подробно, ще стане дума в следващите редове.

Когато човек навлезе в темата и тя започне да го „човърка“ ежедневно изведнъж осъзнава, че твърдението за нейната комплексност не е просто попътно твърдение в увода, което е прието да се споменава, за да се придаде по-голяма легитимност на изследването. По съществото си тя е необятна. Именно защото засяга самата сърцевина на наказателното право и има пряко отношение към смисъла от неговото съществуване.

Да поразсъждаваме заедно и да видим накратко кои са аргументите за това твърдение.

Възможно начало на този „разговор“ е фундаменталният (предикатен) въпрос за понятието и същината на наказателната отговорност. И по-скоро въпросът за реализацията на наказателната отговорност по отношение на лица виновно извършили престъпление. По необходимост в тази си част темата следва да разгледа и въпросите свързани с „освобождаването от наказателна отговорност (наказание)“ и налагането на други мерки, въпроси, които, без съмнение, имат пряко отношение към темата за наказването.

Един изключително важен и често дискутиран въпрос е свързан с необходимостта от ясното разграничаване в общата част на престъпленията съобразно степента на обществена опасност. Става дума за това дали е необходимо общата част отчетливо да дефинира наказателните правонарушения на престъпления (деяния с по-висока степен на обществена опасност) и простъпки. Известно е, че така е в много други страни, дори някъде делението е трипартидно. Критерият за това е, разбира се, предвиденото наказание. Обособяването – при ясно посочени и фиксирани в общата част критерии – ще е стъпка към диференциацията на подхода при избор на подходяща санкция. Посочвайки ясно границата, НК ще способства за разгръщането на по-богата (а и по-пъстра) палитра от възможности за диференциран, съобразен с особеностите на всеки отделен случай подход при наказването на извършителя. Не само по отношение на предвидените в материалния закон мерки за държавна принуда (вкл. освобождаване от наказание; условно осъждане; замяна на предвидено наказание с мярка за въздействие и т.н.), но и при очертаването в процесуалния закон на диференцирани процедури, което ще даде възможност именно за нюансирано въздействие, а това в крайна сметка означава повече справедливост при реализацията на наказателната отговорност.

Сериозно трябва да се помисли и за разграничаването на предвидените в НК наказания, като ясно се посочи кои от тях са главни (предвидени са и могат да се налагат самостоятелно) и допълнителни – такива, които се налагат само заедно с друго – основно – наказание.

Казаното сочи, че няма как при навлизането в дълбочина да се избегне по-нататък въпроса за връзката между материалното наказателно право и наказателния процес, т.е. формата и процедурите, чрез които се реализира наказателната отговорност при наказването на виновния. Заслужава да се обсъдят в  тази връзка и поредица от питания, като например съществуват ли, каква е оценката за тях, нуждаят ли се от промяна отделни обособени диференцирани процедури, когато реализацията на наказателната отговорност е свързана с различни по характера и интензитета си на въздействие мерки за държавна принуда или пък с особености на самия деец. Поначало от темата за връзката между наказателното и наказателно-процесуалното право не може да се избяга, защото известно е, че една от важните отличителни и в този смисъл специфични черти на наказателното право е именно неразривната му връзка с наказателния процес. За разлика от другите клонове на правото тук реализацията на отговорността, развитието на правоотношението и въобще започването и финализирането на процеса по наказването на виновния не може да стане по друг начин, освен в рамките, чрез процедурите и в последователността, предписана от процесуалния закон – НПК.

На „отделен ред“ по-нататък следва да се обсъдят специфичните проблеми възникващи в процеса на наказване на отделни групи потенциални извършители и в частност проблемите свързани с особеностите при реализацията на наказателната отговорност по отношение на непълнолетните. На първо място тук трябва да се отговори на питането дали сега съществуващата система и наложилите се разбирания относно принципната възможност непълнолетните да отговарят за всички престъпления, ако са разбирали свойството и значението на извършеното и са могли да ръководят постъпките си, следва да се запази, или – да се премине към друг, познат на други законодателства подход, при който непълнолетните носят наказателна отговорност само за конкретни, изрично посочени в общата част престъпления. По-нататък е необходимо да се анализират внимателно възможните – и което е по-важно – ефективните конкретни мерки, приложими към тази категория извършители, органите и техните компетенции в процеса по наказване, процедурите, сроковете за осъществяването им и редица други.

Необходимо ще бъде също така да се изследват и обсъдят въпросите относно необходимостта от евентуална промяна на принципите при наказването на извършителите при отделните стадии на умишлена престъпна дейност (приготовление и опит). Не твърдя тук, че това е задължително необходимо, само казвам, че комплексният характер на темата предпоставя и необходимостта от анализ и търсене на отговор и на този въпрос.

Същото се отнася и до необходимостта от преглед на сега съществуващите разрешения относно наказването при отделните форми на съучастие (подбудителство, помагачество и (съ)извършителство).

С не по-малка острота тези въпроси се отнасят и да реализацията на наказателна отговорност при множество престъпления. При това отделно за специфичните проблеми на съвкупностите от престъпления и изключително важните, но и тежки проблеми при рецидивната престъпност. В частност дори такива въпроси като евентуална промяна в принципа, чрез който рецидивът е уреден в НК, и разбира се – акцент на особеностите при формулиране принципите за наказване при най-острите форми – повторност и опасен рецидив.

Нека на този етап да спрем дотук. С тези кратки анонси исках да илюстрирам по достатъчно убедителен начин широкомащабния обхват на темата за наказването, моето разбиране за нея и ясно да посоча, че предмет на изследването не са и не могат да бъдат единствено анализът на статично предвидените в закона мерки за държавна принуда. Те са само началото.

В заключение ще кажа, че темата за равенството на гражданите пред закона и особено чувството за справедливост у хората при реализирането на наказателна отговорност за извършено престъпление е изключително чувствителна – и дори болезнена – за нашето общество понастоящем. Смисълът на наказателното право е преди всичко в запазването на правния мир и сигурност чрез защита на основните ценности на съвместния живот на хората в обществото. Това то постига чрез справедливо за всички наказване, когато някой е престъпил чертата, осъществил е престъпление, засегнал е по драстичен и недопустим начин останалите и следва да понесе заслужено наказание. Важността на проблема ми даде кураж да се захвана с темата, увода на която представих тук, а продължението предстои.

[1] Вж. Л. Груев, Санкционната система по българското наказателно право, С., 1997, изд. СИБИ